Вероопределението на Седмия вселенски събор – догматико - исторически анализ

Седмият вселенски събор е едно от най–важните събития в живота на Църквата. В неговото вероопределение се дава формулировка на въпроса за иконопочитнието. Възникнал още в първите християнски векове, този въпрос е предизвикал остри спорове и борби в древната Църква. Но той е актуален и днес. Иконопочитанието е един от основните богословски проблеми в отношенията между православните християни и различните протестантски деноминации.

Сложният исторически процес на формиране и утвърждаване на иконопочитанието започва със зараждането на християнската икона още от началния приод от живота на Христовата църква. Необходимо е пълното и точно разграничаване между понятията идол и икона. Двата термина са коренно различни по произход и по съдържание. Иконата е образ, изображение на нещо, което действително съществува и съществува отделно от нея, а идолът е измислица на заблуден човешки ум и изобразява по различен несъществуващи езически божества. С това съдържание двата термина са употребени и в ранната християнска литература.

Древната Църква е прозряла тясната, органична връзка на иконата с учението за Боговъплъщението и издига в девиз на Новия Завет проповедта чрез слово и образ. Но предвид честите гонения и липсата на подходящи, защитени от езическите своеволия и поругание богослужебни сгради, тя подхожда много внимателно към употребата на изображения. Тя използва тайнствената символика Disciplina arcanа, представляваща система от символични изображения, чието съдържание е разбираемо само  за посветените в истините на християнската религия. Символите разкриват богооткровените истини постепенно, съобразно подготовката на оглашените за кръщение и същевременно предпазват от погледите на неверниците същността на Христовото учение.

Най-ранните образци на древнохристиянското символично изкуство са запазени в римските катакомби и илюстрират етапите на формиране на художествения език на Църквата. Първоначално се използват изображения, изградени върху библейски символи и сюжети – Ноев ковчег, Даниил в ямата с лъвовете, жертвоприношението на Авраам и др. След увеличаването в Църквата на християните от средата на езичниците, тези символи вече не са достатъчни, тъй като езичниците често не ги разбират. Ето защо Църквата приема и някои езически символи, способни да предадат отделни страни от учението й – Амур и Психея, слизането на Орфей в ада, риба, агне, Добрият Пастир, гълъб, лоза с гроздове, котва, кораб и др. Символическите изображения имат временно предназначение. Те проправят пътя и отстъпват своето място на християнската икона.

Някои църковни писатели от първите векове имат отрицателно отношение към свещените изображения. Това са Климент Александрийски, Ориген, Лактанций, Евсевий Кесарийски и др. Тяхното становище е обусловено от факта, че много от тях са бивши езичници и съзнавайки опасността от идолопоклонство, полагат всички усилия да предпазят братята си християни от тази опасност. В този дух е и забраната  на Елвирския събор, гласяща, че по стените в храма не трябва да се рисува нищо, което се почита и обожествява. Тук обаче става дума само за стенописи, а за другите изображения не се споменава. Този събор се е състоял малко преди Диоклетиановите гонения и вероятно това правило е опит  да се запази „това, което се почита и обожествява” от поругание.

Защитници на свещените изображения от този период са св. Григорий Нисийски, св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Нил Синайски и др. Св. отци разглеждат и препоръчват иконите не само като учебно-възпитателно средство, но и като реликви, заслужаващи уважение и почит заради изобразявания светец.

Начало на задълбочената теоретико-догматическа обосновка на иконите поставя Трулския събор (691-692г.) с 82-то си правило, което постановява символите от Стария Завет и първите векове на християнството да бъдат заменени с това, което предобразяват. За пръв път съборно решение формулира връзката между иконата и догмата за Боговъплъщението, направен е опит да се обоснове съществуването на иконите чрез христологическия догмат. Тази христологична обосновка на иконата по-късно е използвана и уточнена от защитниците на иконопочитанието по време на иконоборския период.

Иконоборството е религиозно-политическо учение, насочено срешу култа към иконите в християнската Църква. Като организирано движение то възниква и се оформя във Византия в първите десетилетия на VІІІ в.

 Негов държавен идеолог е император Лъв ІІІ Сириец. Причините за възникването му са от различен характер: социално-икономически, политически, религиозни. Те са до голяма степен взаимно преплетени и обусловени.

Към социално-икономическите спадат следните причини: възникналите противоречия между селските маси, които губят земите си и господстващите светски и  църковни маси, които се феодализират; противоречията сред отделните съсловия на господстващата класа, стремящи  се да укрепят своите позиции и да се обогатят с движими и недвижими имущества и конфликтите в църковните среди между епископите и отделни богати манастири, които в стремежа си към самостоятелност не се подчиняват на епископската власт.

Към вътрешнополитическите спадат следните причини: клерикализация на държавния апарат; забогатяване на манастирите, водещо до голямо увеличение на броя на монасите, което на свой ред води до намаляване числеността на армията, данъкоплатците и чиновниците. Антиклерикалната политическа програма на императорите Лъв ІІІ и Константин V, която цели пълна секуларизация  на обществено-политическия живот и свеждане до минимум на църковната обрядност е един от основните фактори за появата на иконоборското движение.

Към външнополитическите причини спада влиянието на арабите. След арабските завоевания Византия се оказва в постоянна военна и идеологическа конфронтация с исляма, който претендира, че е най-новото и следователно най-висше откровение на Бога Авраамов и отправя към християните обвинения в политеизъм и идолопоклонство. Родените на Изток императори от Сирийската династия реагират на тези обвинения като решават да очистят християнството, за да може то по-добре да се справи с предизвикателството на исляма.

Към религиозните причини спадат недоразуменията, неразбирането и злоупотребите, които изопачават почитането на иконите, като бродирането на икони по тържествените дрехи на представителите на византийската аристокрация, избирането на икони за възприемници при кръщението, извършването на св. Евхаристия върху икони, вместо върху св. Престол, изстъргването на боя от икони и смесването й с причастието. Всички тези нарушения дават допълнителен повод за нападки от страна на иконоборците.

От вероучителна гледна точка иконоборчеството представлява сложно явление, в основата на което стоят два радикални въпроса: редно ли е християните да въвеждат в църковна употреба изображенията и разрешено ли е на християните да се молят пред тях и да ги почитат. В потвърждение на учението си те привеждат старозаветни, новозаветни и светоотечески текстове. Те проявяват усърдие в издирването и изобретателност в подбора на аргументите си, като в много случаи си служат с фалшификации или превратно тълкуване на текстовете. Теоритик на иконоборството става император Константин V Копроним, който съчинява трактат в отговор на защитиниците на св. Икони. Основните аргументи на иконоборците са следните:

- Художникът, като създава образ на Христос, може да нарисува или само Неговата човешка природа, като я разделя от божествената, или и двете заедно. В първия случай той е несторианец, а във втория – монофизит.

- Иконата трябва да бъде единосъщна, тъждествена с изобразяваното на нея лице, ди има същата природа. Следователно единствено Евхаристията е образ на Христос.

- С отричането на основата на християнската иконография – образът на Христос, иконоборците отхвърлят и всички други икони. За светиите, според иконоборците, е унижение да бъдат изобразени в това тяло, което те са оставили и са се облекли в Божествена слава. За поучение трябва да служат само техните добродетели чрез съзерцание на духовния им образ.

Борбата срещу иконоборството минава през три етапа: до Седмия вселенски събор, след Седмия вселенски събор и иконоборството на Запад.

В православния свят откритото иконоборство започва по инициатива на държавата при император Лъв ІІІ Сириец. В своята първа фаза то се очертава като широко обществено движение. Императорът издава два едикта, в коитокатегорично се забранява почитането на иконите. Атаката срещу иконопочитанието представлява незаконно вмешателство на светската власт във вътрешния живот на Църквата – богослужебен и вероучителен. Отявлен противник на императорската политика е патриарх Герман, който категорично заявява, че няма да позволи никакви промени в учението за вярата без вселенски събор. В началото на иконоборството папа Григорий ІІ също отказва да се подчини на императора и през 727 г. Свиква в Рим събор, който потвърждава почитането на иконите. Неговият приемник папа Григорий ІІІ свиква нов събор в Рим, където се решава, че който изземва, унищожава, безчести или поругава иконите ще бъде отлъчен от Църквата. Силен защитник на иконопочитанието през този период е св.Йоан Дамаскин. Неговите три трактата в защита на иконите представляват отговор на иконоборските постановки и представят пълно и системно изложение на православното учение за образа.

Борбата срещу иконите продължава при император Константин V Копроним. Той разбира, че само с императорски укази не може да премахне иконопочитанието. Тази цел може да се постигне, ако правителствените разпоредби получат санкции от самата Църква във вид на съборно определение. Императорът съставя трактат, в който обобщава иконоборческата доктрина и през 754 г. свиква събор в Хиерия. Съборът постановява, че който рисува или съхранява икони, ще бъде лишен от сан, ако е духовник и отлъчен, ако е монах или мирянин. Виновните биват предавани на граждански съдилища, като по този начин въпросите на вярата стават предмет на светската власт и правораздаване.  Иконоборската политика на Константин V предизвиква реакция сред значителна част от столичната аристокрация и главно сред монашеските среди. Водачи на православието в този период стават монасите. Те са подложени на жестоко преследване, редица манастири са разрушени, а други – превърнати в бани и казарми. Всички папи от времето на Константин Копроним стоят твърдо в православната вяра.

След смъртта на Константин Копроним силата на гоненията намалява. При сравнително краткото управление на неговия син  Лъв ІV Хазар иконоборството не е отменено, но силата му е притъпена. След смъртта си той е наследен от съпругата си Ирина, която е православна християнка. С одобрението на Римския папа Адриан І, на източните патриарси и със съдействието на Константинополския патриарх Тарасий, през 787 г. Тя свиква Седмия вселенски събор, който възстановява иконопочитанието и му дава догматическа формулировка.

Втората фаза на спора относно иконите започва при император Лъв V Арменец, който поръчва на Йоан Граматик да напише трактат, основаващ се на решенията на събора в Хиерия, след което се опитва да склони патриарх Никифор към компромис – да забрани само  почитането на иконите, без да ги унищожава. След отказа на патриарха и твърдата позиция на преп. Теодор Студит, който заедно с 270 монаси участва в спора, е свикан нов иконоборски събор. Въпреки, че няма нищо ново в иконоборската доктрина, отново започват жестоки гонения.

При управлението на император Михаил ІІ  положението на иконопочитателите се подобрява. Той забранява всякакви дискусии относно иконите и връща от заточение мнозина иконопочитатели. Неговият син император Теофил прави опит да наложи иконоборството, което вече е в своя залез. След смъртта му неговата вдовица Теодора става регентка на малолетния Михаил ІІІ. Тя е православна и култът към иконите е възстановен чрез събор, проведен в Константинопол в храма „Св.София” официално е обявена и отпразнувана победата на Православието.

През първата фаза Западната църква е изцяло на страната на иконопочитанието. След разширяването и укрепването на Франкската държава при Карл Велики обстановката на Запад се променя. Папа Адриан І изпраща на Карл Велики актовете от Седмия вселенски събор в превод на латински език. Преводът обаче не е особено сполучлив.в него отнощението към иконите е означено с термина adoratio, което означава служение, вместо с veneration – почитане. По този начин се добива грешното впечатление, че съборът в Никея утвърждава служението на иконите, а не почит към тях. През 794 г. Карл Велики свиква събор, който отхвърля като неправилни както решенията на иконоборския събор от 754г., така и на  Никейския от 787 г. След смъртта на Карл Велики постепенно отшумява и иконоборческото настроение във Франкската държава.

Причина за свикването на Седмия вселенски събор е появата и разпространението на иконоборската ерес. Опитът от предишните векове показва, че когато православното учение е застрашено, Църквата своевременно реагира чрез свикване на вселенски събор. Седмият вселенски събор е свикан от византийската императрица Ирина и нейният син Константин през 787 г. в Никея. Присъстват около 350 души. Председател на събора е Константинополският патриарх Тарасий. Присъстват представители на Римския папа и на патриарсите на Александрия и Антиохия. Съборът има общо 8 заседания. От догматическо гледище по-специално внимание заслужават ІV-то, V-то, VІ-то и особено VІІ-то заседание. На ІV-то заседание се привеждат редица библейски и светоотечески свидетелства в подкрепа на иконопочитанието. В края на заседанието членовете на събора подписват предварително постановление за почитането на иконите. На V-то заседание присъстващите изслушват исторически свидетелства за предшествениците на иконоборството – самаряни, езичници, юдеи, гностици, монофизити и сарацини. На VІ-то заседание  са приведени опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 г. На VІІ-то заседание единодушно е приет окончателният текст на вероопределението и по установена традиция се предават на анатема всички иконоборци.

Във вероопределението на Седмия вселенски събор е формулиран догматът за иконопочитанието. В него се съдържат следните основни идеи:

- основанията за почитането на иконите;

- почитта към Кръста като образец за почитта към иконите;

- местата, където следва да се поставят иконите;

- материята, от която могат да се направят;

- обектите на изображенията;

- нравственият смисъл на почитта към тях;

- догматическият им смисъл.

За да се разбере правилно богословското съдържание на разглежданото вероопределение, необходимо е то да бъде поставено в контекста на богословието на иконоборците.

Един от основните аргументи на иконоборцитее, че употребата на иконите противоречи на Св.Писание и Св.Предание. От приведените на събора свидетелства и направените по тях разсъждения става ясно, че:

1.Макар и малко на брой, в Св.Писание има указания за съществуването на изображения и почтително отношение към тях, защото те са направени по Божие вдъхновение.

2.Св.Писание не само не отхвърля изобразителното изкуство, но го санкционира и утвърждава.

3.Старозаветната забрана се отнася до езическите изображения и има религиозно – педагогически характер – да предпази израилския народ от езическо влияние.

4.В Ст.Завет има изображения само на херувими, но не и на човеци, тъй като човешката природа, поразена от греха, не е била достойна за изобразяване и почитане. Едва след Боговъплъщението осветената човешка природа става достойна за изобразяване.

5.Има съществена разлика между поклонение и служение.

Друг основен аргумент на иконоборците е, че Иисус Христос като Бог е неизобразим, защото божественото не може да бъде изобразено в човешка форма. Докато в Ст.Завет  изобразяването на Бога не е било възможно, защото Бог е дух, то в Новия Завет нещата се променят. Въплъщението на Бог Слово служи за догматическа основа на иконите и почитта към тях. Тъй като Словото чрез въплъщението Си е приело видим образ, на иконите могат да се изобразяват както Иисус Христос, така и Божията майка, както и Божиите угодници.

Що се отнася до твърдението на иконоборците, че иконата трябва да бъде единосъщна с изобразяваното на нея лице, следв да се каже, че в самото понятие „икона” се заключава разликата между образа и неговия първообраз. Иконата е подобие на образа, негово отражение. По своята същност обаче тя е различна от него, защото в противен случай не би била икона (образ, изображение), а самият първообраз. Почитта, отдавана на иконата, се отнася към нейния първообраз, а оттук – към Бога, Който е Първообраз на всичко. На иконата се изобразява не природа, а личност. Като изобразяваме Христос, ние не изобразяваме Неговата божествена или Неговата човешка природа, а Неговата личност, в която тези две природи са съединени.

Противниците на иконопочитанието обвиняват иконопочитателите във фетишизъм и магьосничество. При почитането на иконите обаче няма връщане към езическя фетишизъм, защото почитта към иконата преминава към изобразената на нея личност. Също така иконопочитанието няма нищо общо с магьосничеството, защото никой православен християнин не мисли и не очаква чрез почитта към иконата да получи божествена сила, която да подчини на своята воля  и на своите сили.

Богатото богословско –догматическо съдържание на вероопределението на Седмия вселенски събор определя неговото значение в миналото и днес. Във времето на своето създаване то съдейства за единството на Църквата, а днес допринася за единството във вярата.

Вероопределението развива и поддържа постоянна динамика в живота на Православието по отношение формата на христологическия догмат, както и в изясняване и поддържане у вярващите будно чувството на благоговение към иконите и свързаната с тях почит. То разкрива сотирологическите и антропологическите измерения на проблема за иконите. Вероопределението сочи връзката между иконата и богослужението. Сакраменталният живот на Църквата е неделим от иконата, тъй като иконата като проводник на Божията благодат е част от богослужението.

Изтеклите столетия от формулирането на догмата за иконопочитанието свидетелстват най-убедително за жизнената необходимост от св. Икони и излъчваната от тях духовна красота и Божествена сила.