Иконопочитанието в древната Църква

Смисъл на думите „икона” и „идол”

    Сложният исторически процес на формиране и утвърждаване на иконопочитанието започва със зараждане на християнската икона още в началния период от живота на Христовата църква и става възможен единствено върхубазата на точното и пълно разграничаване, което предходните поколения са правели между понятията идол и икона.

    Думата икона ( , от гл. приличам, изглеждам) е от гръцки произход. Тя има няколко значения:

·         В собствен смисъл – образ, портрет, фигуративно изображение на нещо, статуя, образ върху монета, отражение нв огледало;

·         В преносен смисъл  -  мечта, подобие

·         Изображение, жив образ в смисъл на прилика, на олицетворение

С такова именно значение думата икона е употребявана в творенията на езическите философи и писатели от древността, а в свещените книги на Стария и Новия завет е придобила още по-дълбок смисъл.

В Стария Завет тази дума е употребена повече от 50 пъти. Навсякъде тя има значение на образ, изображение на нещо, което действително съществува и на което не се отдават езически почести като на идол (Бит. 1:26-27; Второз. 4:16; Прем. Сол. 2:23; Парал. 33:7; Пс. 40:19 и др.)

Възприетата и в новозаветната терминология дума икона е употребена в свещените книги повече от 15 пъти със значение на образ върху монета, образ Божий, образ земен и небесен, образ на славата Господня, образ на Сина Божий, т.е. означава това, което прилича на самия предмет, това, което го изобразява.

    Св.ап. Павел, наричайки Иисус Христос „образ на Бога” (2 Кор. 4:4), „образ на невидимия Бог” (Кол. 1:15) разкрива всъщност новозаветния смисъл на иконата като изпълнение на старозаветните обещания и пророчества за идването на Месия (Бит. 49:10; Второз. 18:15; І Цар. 2:10; Пс. 2:2; Ис. 7:14 и др.) като изображение на невидимия Бог чрез въплъщението на Второто Лице на Св. Троица и като свидетелство за действителното земно битие, страдания, смърт и възкресение на Богочовека Христос (Мат. 2:1; 27:5-9; Марк 15:37; 16:6-10; Лук. 2:1-7; 23:46; 24:4-7; Йоан 1:14; 19:33-34; 20:11-17 и др.)

    Думата идол (ειδωλον, от гл. ειδω = виждам, струва ми се; от същ. έίδος = външен вид, форма, представа) се употребява със следните значения: изкуствено създаден образ; фигура, образ, създаден в ума. В древността с него се обозначавали изображения във водата, сенки, призраци и същества от подземния (задгробния) свят, като по този начни са указвали, че под идол се рзбира образ, който е плод на човешкото въображение и не отразява, а противоречи на действителността.

    С такова значение думата  идол е употребена и в старозаветния канон (Изх. 20:4; Лев. 26:1,30; Второз. 5:3; Прем.Сол. 13:10-19; Ис. 2:8,20 и др.). Там тя е употребена като terminus technicus за мнимите, несъществуващи езически божества, а след това преминава в свещените книги на Новия Завет (Деян. 7:41; І Йоан.5:21; Рим. 2:22; І Кор. 10:19; ІІ Кор. 6:16; Откр. 8:20 и др.) и получава съвсем отчетливо и пълно разкритие в посланията на св.ап. Павел, който пише, че „идолът е нищо в света и че друг Бог няма, освен единого Бога” (І Кор. 8:4).

    Служителите на идолите са окаяни, защото възлагат надеждите си на бездушни твари и наричат богове изделията на човешки ръце (Прем. Сол. 13:10), те са заменли истината Божия с лъжа, покланят се и служат на творението повече, отколкото на Твореца (Рим. 1:25), славата на нетленния Бог са изменили в образ, подобен на тленен човек, на птици, четвероноги и влечуги (Рим. 1:23).

    От направения анализ на термините икона и идол се вижда, че те са коренно различни както по произхода си, така и по вложеното в тях съдържание. Иконата указва на нещо, което действително съществува и съществува отделно от нея. Тя е само негов  образ, изображение. Идолът е измислица на заблуден човешки ум. Той изобразява по различен начин несъществуващи езически божества. В съзнанието на езичниците идолът е самото божество, затова на него се отдават почести като на бог.

    С такова съдържание са употребени тези термини и в ранната християнска литература. Разграничаването на двете понятия, употребата и съдържанието, което боговдъхновените писатели влагат в термина икона разршават и узаконяват съществуването на новозаветните изображения, полагат богословските устои и трасират пътя за развитието на християнското изкуство.